СЪЗДАДЕН ОТ САМИЯ СЕБЕ СИ
2023
Антиизползвачът
През 1971 година българинът Васил Иванов пристига от родния си град София в познатия само от приказки и картинки Париж. Но за творците – и особено за творците, идващи иззад Желязната завеса – Париж преди всичко е значел изкуство. Иванов очаква първа лична среща със Световното Изкуство, вчерашно и днешно; но и първа среща със Запада, където на изкуството се гледа различно, не като в „Народна“ Република България – различно естетически, но и пазарно. Пазарно погледната, тази среща не е успешна за нашия художник. Говори се, че Пикасо харесал какво прави и купил една от картините му. Но е напълно сигурно, че Иванов не успява да продаде изкуството си и да стане признат и богат световен художник. Световното Изкуство той, разбира се, вижда, из галерии и музеи; то обаче не му повлиява. Неговият характерен стил вече е оформен окончателно.
Здравият разум на българските артистични среди (и не само българските, и не само артистичните) би оценил тази „екскурзия“ на Васил Иванов като най-голямата провалена възможност в живота му. Само че този човек е много вън от общоприетото и не гледа на живота като низ от възможности, от които се възползваш. Той не е използвач – дотолкова, че по-вярно ще бъде да го наречем антиизползвач. Като художник и човек, той се създава по обратния път, невъзползвайки се от възможностите, предложени от живота:
— Той има таланта, ума и времето преди комунистическата диктатура (в 1944 г. Васил Иванов е трийсет и пет годишен), които биха му позволили успешно да изимитира печелившото изкуство на Европа и Америка, както модното в момента, така и авангардното. (Да си припомним, че преди Девети има провинциализъм, но няма информационна завеса. Но той не иска да става имитационен продукт, произвеждащ имитационни продукти!
— При „народната“ власт Васил Иванов би могъл да стане водещ „социалистически реалист“, т.е. пак имитатор, на вече на съветското официализирано изкуство. За тази цел е можел е да се облегне на биографията си: дотогавашното му творчество е определено реалистично, а дотогавашните му възгледи – аморфнолеви. Той прави обратното: започва да се развива неотклонно в нереалистична посока, игнорирайки директивите на режима. Васил Иванов не е човек от дисидентски тип, не се опълчва пряко на диктатурата в живота и изкуството: той просто се отписва от картината. В отговор режимът го отписва от държавната хранилка. На свой ред той отвръща – с нищо. Не че е искал да живее като маргинал в мизерия – но да прави компромиси с изкуството и морала си е искал още по-малко. Ще рискувам да кажа и следното: той е бил много привлекателен мъж, съдейки по снимки и думи на хора, които са го познавали. Грубо изсечени правилни черти, мускулесто тяло на млад атлет независимо от годините (той постоянно практикува йога); с аурата на художника, но притежаващ и други редки умения (примерно, цигулар и хиромант). Да се общува с него е било много интересно! И без друго е имал много възможности и за еротични общувания. Но в клюкарското ни общество се говори, че откакто се оженва, двайсет и пет години за него съществува само жена му.
Не е ли прекалено това негово антиизползвачество? Не. За Васил Иванов нищо не е „прекалено“. Той е човек на пресечените граници.
Обяснение на един кариерен неуспех
Васил Иванов не успява по света и у нас в крайна сметка защото се отнася към изкуството си морално. Той иска творчеството му да решава проблеми, поставени от нормалното, т.е. свободното развитие на българската изобразителност с адекватни, т.е. иновативни средства. Но след Девети в България е разрешено само несвободното, сиреч ненормално „развитие“; същевременно, през 60те и 70те години на миналия век, световното изкуство си поставя свободно съвсем различни проблеми. Пабло Пикасо може да разбере изкуството на Васил Иванов и да отбележи талантливостта му – но той не би искал да го последва. Не защото този терен за него е вече изброден, а защото по много причини не му е интересен. Той също така би могъл да разбере защо и Иванов не би го последвал в неговите пък търсения, уважавайки автономията на всеки истински творец.
Но какви са иновациите, предложени от Иванов, и защо те толкова не отговарят на представите на властващите апаратчици за добро изкуство? В живота на Иванов има едно събитие – ключ към отговора.
През 1964 година „компетентните“ инстанции, в случая Съюзът на българските художници и отдел „Култура“ в ЦК на БКП, разрешават на художника Иванов да направи самостоятелна изложба в нелоша зала в центъра на София. Изложбата е подредена и одобрена след леко цензуриране, афишите са разлепени и поканите – разпратени (всичко си плаща художникът, а за Иванов това е грамаден разход) – когато два-три часа преди откриването идват едни хора и заключват вратата на залата: изложбата се отменя. Защо? – пита той. Защото „такова е решението отгоре“, отговарят му.
И друг път художници са били „удряни отгоре“, помни се най-вече разгромът на Александър Жендов. Но Жендов е комунист, който си позволява да спори с тогавашния партиен фюрер Червенков дали художници (комунисти) или апаратчици (комунисти) да имат властта над изкуството. Това е открита политическа конфронтация, годината е сталинска – 1950, а Жендов поставя „въпроса за властта“… добре, че не са му скалъпили процес със съдебно убийство! Оттогава установената практика за оцеляване е „като те ударят, каеш се публично“; а ако искаш да си герой – не се покайваш и мълчаливо преглъщаш последствията. Стана дума, че Васил Иванов не е човек да се конфронтира „за политика“. Но щом заплашват изкуството, заради което живее – той се опълчва. Открито, рицарски, не с вдигнат наличник, а без никаква броня – запраща предизвикателна ръкавица в мутрите на началстващите Санчо Панси. Пише писмо – в което си позволява да ги пита защо. Иска им сметка.
Не му отговарят, естествено. Той пише пак – този път лично до диктатора Живков. При това си позволява да поставя и условия: ако все пак не открият изложбата – да я видят само „експерти“ – от властта, но и той да покани експерти от своя страна: да има дискусия, в която да му се обясни защо изкуството му не било добро. Пак не му отговарят, той пак пише до Живков и другите инстанции, неподражаемо самоотвержен. При това писмата му са написани на великолепен български – късо, ясно, остро, дори с ирония към адресатите1.
Минават месеци – и нищо, нито разрешават изложбата, нито наказват одързостилия се. Властта няма шаблонна реакция за такъв случай, поради което сигурно са се сблъскали представителите на по-твърдата и по-меката линия (и такава вече има, политическото време в България по инерция е все още антисталинско). Но когато тръгва да се бори, Иванов не разчита на това: той тръгва против едно анонимно и необяснено решение на режима като цяло, като непрозрачен монолит, който заплашва да се стовари отгоре му. Разгромът се вижда почти сигурен, а успехът – почти невъзможен. Но чудото се случва – разрешават му да си направи изложбата, макар и орязана, защото нарочно е отредено тясно място – фоайето на театър „Сълза и смях“. Но на фона на победата на Изкуството над Партията това са подробности!
Да повторим, обаче, същината на Васильовото питане: защо все пак тези хора, комунисти на власт, които по дефиниция трябва да са прогресисти – се оказват такива реакционери в изкуството (и не само там, разбира се). Опростенчество ще бъде да обясняваме всичко със съветска намеса и подражателство2, със страх или кариерни сметчици. Огромната част от партийните управници, а и много художници, действително талантливи (Стоян Сотиров, примерно) искрено са смятали, че само реализмът е добро изкуство. Главното съображение, не винаги съзнавано и изричано е, че „народът“ разбира реализма, а нереализма – не. Защо? Най-простото – и вярно – обяснение би било „Защото културата на народа е домодерна.“ И същите комунисти, които с насилие модернизират производството, със същото насилие спират модернизационните течения в изкуството (за политиката да не говорим). Защото в производството модернизацията означава дисциплина, а в изкуството и политиката – свобода. Оттук е ясно защо „общонародната“ представа за изобразително изкуство е „да си прилича“, и че който е по-фотографчия без фотоапарат, той е по-майстор.
И не само „народът“, и не само след Девети. Когато, половин век след разпространението на дагеротипията, българската държава създава Държавното рисувално училище, първообраза на академия за изобразителни изкуства – тази държава иска академия „като света“. А по световните столици академиите общо-взето все още успяват да си карат по старому, все едно че не съществува нито фотография, нито подтикнатата от нея революция във визуалните изкуства. Затова и Васил Иванов бива обучаван в София на господстващия академически реализъм. Наистина, вън от стените на Академията има творческа свобода – но нашите художници отказват да я вземат!
Да видим първо общите причини за този отказ; по-конкретните – по-долу. Общите причини са доста очевидни: в сравнение с другите общества в Европа, българското общество брои по-малко хора, които пък броят по-малко пари; освен това, то се чувства по-неудобно в съвременната култура. Иска се определено културно самочувствие, за да приемеш толерантно едно все-още-не-общоприето гледане на света. Такова гледане е не фотографскиреалистичното – и западноевропейските художници го измислят постепенно поне от Търнър насам, и започват да обучават и обществата си. У нас това след Освобождението не се случва – а след Девети септември няма как да се случи, защото новодошлото общество, освен тотално идеологизирано, като цяло е по-малокултурно от предишното.
Тук е уместен въпросът: защо тогава в Съветския съюз – от там и у нас – импресионизмът се смяташе за нещо добро? Нали той пръв удря тежко по реализма? А го бяха обявили за добър, прогресивен стил. Прогресивен, но само доколкото беше мъртъв. Ако някой съвременен художник би опитал да рисува в този стил, идеологическата цензура веднага би го смазала. И обвинението щеше да бъде „формализъм“, както наричаха всяко предположено от тях отклонение от единствено правилния „социалистически реализъм“. Плюс това, приемането на импресионизма беше отлична основа за критика на цялото съвременно световно изкуство: ето, ние сме обективни, не критикуваме нещо само защото е капиталистическо – а само упадъка, настъпил на Запад след импресионистите. Докато на Изток импресионизмът бе представен като форма на „критически реализъм“ – и бе осъществен прогрес от него към „социалистическия реализъм“. Правеха се и изключения, „извинявани“ с политически съображения: споменатият Пикасо, наред с „драсканиците“ си, е автор на разпознаваемия от народа „гълъб на мира“ (СССР се бори за мир!) и минава за „голям приятел на Съветския съюз“…
Маркирахме дотук какво Васил Иванов не е правил. Да погледнем сега какво е правил и да потърсим причините.
Самонаправилият се художник
Художническата свобода Васил Иванов открива сам; художническата несвобода я получава от Академията. Завършва през 1939 година, но дори и вън от образователните ограничения, той влиза в един кръг на самоограничението. В периода между двете войни най-разкрепостените, даровити и самоуверени художници, независимо от стиловите си различия напредват в обща посока. Мотото им може да бъде формулирано така: „Да вземем от световното изкуство онова, което ни помага да развиваме националното българско изкуство“. Централно за тях е понятието за „органичност“ на развитието: примерно, изобретения като абстракционизъм или артистичен космополитизъм биха били таксувани като „неорганични“, следователно – непомагащи. „Органичността“ предполага еволюция, не революция.
Един от резултатите е, че така художниците сами слагат спирачки на един развой, който и така върви бавно, след като е започнал късно. Но за тези талантливи хора това е изглеждало правилното решение. (И в онзи исторически момент може би това е бил правилният компромис – стига да сравним постиженията им с ефекта от неограничената свобода, която българските творци получиха наготово от политиците след Десети ноември. Повечето се завтекоха „да настигат“ света, загрижени единствено за личното си позициониране в него; и с няколко блестящи изключения, успяха максимум да хванат не световното изкуство, а само модата в него, превръщайки се в посредствени производители на папагал-арт. Забързаните промени имат цена, понякога непомерна.)
Навремето Иванов се присъединява към този повик за патриотична еволюция и започва да рисува своите реалистични пейзажи и портрети, и то добре. Примерно, простичките му пейзажи са прецизно композирани и притежават характерно съзерцателно спокойствие, по което можем да познаем ръката му и в неподписана творба. И все пак в този общ реализъм Иванов е един от многото. И изкуството му позволява да оцелява – на ръба. От външните фактори, подтик да започне да се променя сигурно са били Войната и последвалата я Диктатура: потресът от незапомненото човешко жертвоприношение пред Нищото и телесното усещане на комунистическата усмирителна риза. Реализъм ли? Този ли помпозен и/или убого-кух реализъм трябваше да бъде следващият „органичен“ етап в развитието на българското изкуство? Абсурд. В такава ситуация принципният художник се противопоставя. Но при Иванов развитието става сякаш на забавен каданс: за да стигне до нереализма на откритията си, на него му трябват повече от десет години. Междувременно, властимащите поощряват традиционния реализъм на творбите му и го укоряват за липсата на социалистическа мобилизационност в същите. О, щом тези диктаторчета на живота и изкуството те хвалят за нещо – прекъсваш. Край на собствения му досегашен безметежен реализъм! И край с еволюционизма – в изкуството се иска революционност! И Иванов започва нови търсения, но ги държи „зад кадър“ – докато започнат откритията. Освобождава въображението си от собствените си дотогавашни мечти – и от буколическата земя се озовава насред Космоса, ни повече ни по-малко! Това е началото на бъдещия му Космически цикъл, който заставя знаещите да го уважават като художник-откривател3. Забранената през 1964 година изложба е първият му опит да направи своето ново изкуство публичен факт.
Самонаправилият се човек
Да наречем един човек самонаправил се в общия случай е обявяване на биографичен факт; когато обаче този човек се самоправи в условията на комунистическа диктатура, това освен обява на факт е и похвала. Може би само онзи, който е „живял социализма“, има и в костите си усещането колко е трудно да живееш независимо и колко опасно – да го показваш. Не е сигурно кое има по-голяма културна стойност при едно съществуване в тотала – да създадеш нова форма в изкуството или да живееш автономно. Васил Иванов прави и двете.
Той би бил странен във всяко общество, но странност при „соца“ значеше „индивидуалност“, а това беше политически съмнително. Защото официално се пропагандираше повсеместен „колективизъм“, който на практика се реализираше като всеобщ конформизъм. Неконформистите бяха ненормални, и статистически и морално…
Но – вижте го тоя! Художник казва че бил, ама рисуването било музика, затова една рисунка я правел за врeмето колкото да изсвири една пиеса за цигулка. (Той е добър цигулар, първоначално искал да стане професионалист.) Жена му – столична балерина, уж се обичат, пък той се заврял да живее сам в потрошена барака в гората, при дъновистите! И тази йога! (Той практикува йога постоянно и става толкова добър, че го снимат за илюстрации на първото българско ръководство по йога-гимнастика4.) В тогавашна България, затворена в затворения социалистически лагер, йога е толкова чуждо нещо, че „доброжелатели“ свеждат тая чудатост до „познато зло“ и го обвиняват, че под маската на йога се занимавал с религиозна пропаганда! Отгоре на всичко му се разнася славата на хиромант, а негови близки говорят и за случаи на ясновидство. Добре, че сталинските години са отминали: българският режим предпочита да купува творците, вместо да ги премахва. Но сигурно са сметнали, че автомаргинализиралия се Васил Иванов няма смисъл да бъде подкупван.
Това не пречи и за него да се намерят хора, които в България действат в значимата социална роля „завистник“: „Глей го тоя, живее както си иска и му се разминава!“ При това, този вътрешен емигрант иска изкуството му да вижда бял свят – и някак си успява. Защото, отблъснал се от властта и обществото, той спечелва личности, които му стават верни приятели.
Именно приятели от страната и чужбина му помагат да излага, включително зад граница, примерно в социалистическата Варшава, но и в капиталистическия Лондон – с ласкави отзиви. Характерен е, обаче, случаят с изложбата му в Източен Берлин. Германски приятели му я уреждат, а други германски приятели уреждат изложбата да премине Стената и да се покаже и в Западен Берлин. Официална България опитва да предотврати това, не успява – и си отмъщава като му отказва разрешение да отиде да я открие. Вместо него пращат едно ченге с дипломатически статут, което излъгва, че художникът бил болен на легло и много се извинявал…
И най сетне – Васил Иванов, вече на години (62) заминава за Свободния свят – за споменатия Париж. Това става благодарение на чудесния пианист Юри Буков, натурализирал се във Франция българин, с когото режимът се старае да се гордее – затова пуска Иванов да замине и живее на негови разноски. Иванов прави изложби в няколко галерии, купуват му няколко картини. Но големият пробив не се случва – надявам се, вече е ясно защо. В едно писмо до жена си той жали за живота си в гората: урбанизираните пространства го задушават. Стига се до разболяване, той бързо се влошава, връщат го в България – и до месеци умира.
Пак в писмо от чужбина, Васил Иванов риторично пита жена си: „Но какво е успехът?“ Да помислим и изброим: Васил Иванов е единственият български артист, напълно самостоятелно създал ново художествено пространство – своя космически свят. Той е и сред неколцината български творци, успешно защитили правото си на свобода в изкуството и разбирането си за морал. Цял живот е правил само онова, което е смятал за правилно и почтено: работил за душата си и оставял и душата си да работи за него. Затова – всички ние дължим на Васил Иванов уважение, с малък примес от благородна завист.
Шапки долу!
(Възглас архаичен, след като шапкосвалянето изчезна като градски навик; пък намирисва и на сексизъм. Може би да апелирам за моментно изключване на смартфоните?)
- Калин Николов е публикувал тези писма изцяло, има ги и в материала му тук. Всички му дължим благодарност.
- Ако направим това, ще се наложи да преповторим въпроса в съветски контекст: защо пък съветските комунисти са за реализъм? И отговорът ще бъде подобен, заради подобието на системите и обществата.
- Това е и причината американската енциклопедия Arts да включи статия за него като създадел на cosmic graphics.
- Да отбележим, че от всеобхватната духовност на йогизма у нас по това време вземат само най-повърхностното: физическите упражнения като грижа за телесното здраве. Докато за Иванов това е вдълбочено духовно преживяване.
Небесни видения
КОСМИЧЕСКИЯТ ЦИКЪЛ потапя зрителя в космически пейзажи, небесни тела и безкрайното непознато. Монохромната техника засилва усещането за дълбочина и безкрайност, създавайки дълбока връзка с Вселената. Пътешествие през пространството и отвъд, уловено в поразителни контрасти от бял тебешир върху черна хартия.
Макс-Пол Фуше
“Творбите на Васил Иванов са безспорно изкуство, и умението на ръката, за което свидетелстват те, самата виртуозност, с която художникът е нахвърлял тези бели или оцветени фигури върху черния фон, сигурността на рисунъка и на прозрението, не оставят основания да се съмняваме в това. И все пак тази изкусност е само средство в услуга на една поетика, на една мисъл, на една визия, които надхвърлят чисто естетическото постижение и разкриват безподобна дълбочина, несводима до ничия друга, единствена.”
д.ф.н Деян Кюранов
„..Осъзнаваме, че сме в присъствието
на един от онези творци, които са,
по рождение, пазители на светлината...“
Макс-Пол Фуше
Наред с емблематичния ЦИКЪЛ „КОСМОС“, колекцията Анастасов съхранява над 600 произведения, включително малко известни портрети, пейзажи, натюрморти, рисунки на голи тела и абстрактни мотиви.